Светите писания в Новия завет потвърждават, че Христос е пълнотата. Пълнотата, която е обратното на празната празнота, означава в Светата книга съвършенство, което човек не може да постигне или намери сам, тоест без Божия дар. Запълването само по себе си е пространствено понятие, но може да се пренесе и в пространството на времето и в тези две рамки (време и пространство) изразът запълване е използван в Светата Библия. Ето как виждаме Божията слава да изпълва шатъра за срещане: „Тогава щорите покриха шатъра за срещане и славата Господня изпълни скинията; но Мойсей не можа да влезе в шатъра за срещане, защото облакът беше над него и славата на Господа изпълни мястото” (Изход 40:34-35). Но цялата земя, не само храмът, е „пълна с Неговата слава“, според пророк Исая (6:3).
Това изпълване достигна своя връх в Исус Христос, който, според евангелист Йоан, „всички приехме от Неговата пълнота и получихме благодат върху благодат“ (1:16). Той е този, в когото „пълнотата на Божеството обитаваше телесно“ (Колосяни 2:9 и 1:19) и чрез Него се измерва „пълнотата на времето“ (Ефесяни 1:10). Когато апостол Павел говори за „пълнота“, той използва дума от Стария завет: „Господна е земята и всичко, което я изпълва“ (1 Коринтяни 10:26, въз основа на Псалм 14:1). Или той мисли за предстоящия край, както се казва в Посланието до римляните, което означава, че изпълването на Израел и изпълването на народите ще бъде завършено в Божието дело в Неговите многообразни пътеки, дело, което достига своя обхват в Христос (11:12 и 25).
Стиховете, които са най-близки до нашата тема, се намират в Посланието до Галатяните: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, роден от жена, роден под закона” (4:4). Изразът „пълнота на времето“ показва идването на времето на спасението, след като хората са го чакали дълго време. Това е така, защото времето, според семитите и гърците, копнее да бъде запълнено и то се запълва, когато едно събитие достигне своя край. В контекста на Посланието до галатяните планираното събитие е освобождението на хората от игото на робството и когато времето се изпълни, робството ще приключи и това означава изпращането на единствения Син, който премахва робството от нас и ни дава осиновяване. Ето как апостол Павел завършва думите си с думите: „Вече не си роб, а син, а ако си син, значи си наследник по Божията благодат” (Галатяни 4:7). Оттук също можем да говорим за „пълнотата на закона“, тоест неговото завършване и постигане на целта му чрез заповедта за любовта, която присъства в Стария завет (Левит 19:18). Новото обаче е, че тази заповед става стандарт за целия закон и по думите на самия апостол Павел: „Любовта е пълнотата на закона” (Римляни 10:13).
Връщайки се към Посланието до колосяните, споменаването на „пълнотата“ е свързано със задоволството и мира: „На Бога беше угодно цялата пълнота да слезе върху него“. И че чрез него и заради него всичко съществуващо на земята и на небесата може да бъде помирено. Той постигна мир чрез кръвта на своя кръст” (1:19-20). Пълненето в стиха заема мястото на субекта, тъй като той е този, който е решил да „обитава“, и това ни напомня за Божието обиталище и слава чрез Неговото изпълване в храма, както споменахме по-горе, което означава, че това, което е под думата „пълнота“ в стиха се разбира самият Бог. Това е, което се има предвид в стих (2:9) от същото писмо, когато се казва: „В Христос обитава цялата пълнота на божествеността“, което означава Бог. Това е така, защото авторът на писмото използва думата „теология“, която е най-близката производна на думата „Бог“. Следователно апостол Павел възнамеряваше, използвайки термина „пълнота на божествеността“, да подчертае божествеността на Господ Исус. Използването на израза „пълнота на божествеността“ е само за потвърждение, че Христос е пълен Бог. Той е постигнал пълнотата на божествеността като цяло, а не част или някои части от нея, както смятат някои еретици. „Пълнотата“, присъстваща в Христос, постига целта, от която се нуждае цялата вселена, а именно мир чрез кръвта на неговия кръст.
В тази връзка можем да се позовем на казаното в Посланието до ефесяните, където апостол Павел казва: „Да изпълним в Христос пълнотата на времената, да съберем под една глава, която е Христос, всичко, което е на небето и тези на земята” (10:1). Това означава, че цялото ще познава своята същностна глава и нищо от цялото няма да остане извън събитието на спасението, а Христос е абсолютно главата на всичко. Пълният суверенитет на Христос включва цялата вселена, дори и да има есхатологично измерение, и в същото време нейното място в църковната общност, в църквата, която е Неговото тяло, където срещаме Неговата пълнота: „И (Бог) положи всичко под нозете Му и ни го даде преди всичко като глава на църквата, която е Неговото тяло и пълнотата на това, Което е напълно изпълнено с всички хора” (Ефесяни 1:22-23).
В Исус Христос намираме пълнотата на божествеността и пълнотата на времето и пространството. Той е всичко във всичко. Пълнотата на Бога присъства в Христос, като не оставя нищо на земята и на небето далеч от Бог, който чрез кръвта Си на кръста ни изкупи и ни даде мир. Следователно ролята на Църквата към света се състои в свидетелството, което тя извършва, и в добрата новина, че пълнотата на човешкия живот е вярата, че Господ Исус е пълнотата, чрез която се постигат спасение и вечен живот, и няма друг начин.
От моя енорийски бюлетин 2004 г
