В периода след Апостолската ера позицията на апостолите в Църквата, както е определена от Библията, премина към епископите. Властта на епископа в ранната църква е била властта на Христос и църквата и не е била лична власт. Точно както апостолите имаха „ума на Христос“, решенията, които вземаха по църковни въпроси, бяха ръководени от Светия Дух, а не от тях.

Християнинът е свещеник с тялото си и с цялото си същество. Той е призован да принесе себе си и всичките си дела в жертва на Бога, а с това и цялото творение. Личният живот на християнина се превръща в свидетелство за Божието присъствие и действие в човека, така че всеки, който види начина му на живот, заключава, че Христос живее в него и че той не е обикновен човек, а гражданин на Царството Божие . По този начин цялото му дело и живот се превръщат в постоянна богослужение и възвръщат първоначалния смисъл, който са имали в Божия рай.